Всички отиват към София - да, ама не.
Аз лично се махнах от София - предпочетох да ида живея при мама и тати, от колкото да остана тук. Всъщност - мама и тати също се махнаха от София. И как иначе - в даден момент просто писва ............
Писва съседите от горния етаж да ти наводнява току що ремонтираната баня. Стигна се до там, че съседът от долу дойде да ни каже, че имаме теч, ама кат видя от де е проблемът и поклати жално глава. Просто с идиотите от горе оправия няма. Дори им предложихме ние да поемем работата на майстора, те просто да си купят нови плочки, които да заместят разбитите - не ставало. Само дет не поискаха и тяхната баня да отремонтираме основно.
Писва от непрестанните ремонти нейде на долния етаж - в даден момент тишината започва да ти се струва странна и шумът на бормашината започва да ти липсва.
Писва и таз чалга, дет се носи от съседите до нас. А ако не са надули чалгата ще се карат. Или може би точно за това я надуват, че да не се чуват кавгите им ... хммммммм.
Абе писва, всичко писва
Та - последвах аз родителското тяло в едно село до София. Кеф - тишина, спокойствие, съседите са достатъчно надалече, че да не им чувам шумовете. Ако пък случайно техните шумове успеят да достигнат убежището ти, можеш да ги заглушиш с твои си такива, без това да доведе до пукане на тъпанчета.
Беше малко странно в началото - не можех да спя, защото беше много тихо, ама - към хубавото лесно се свиква. Ся пък кат си остана в апартамента в София и не мога спя, понеже ми е шумно.
Има само един малък проблем - пътят до офиса. Някак си паЛашутките взеха да се отразяват на нервната ми система. Установих го, когато се усетих, че жумя, дори като се возя в лека кола при доверен шофЪр. А защо жумя ли - хайде досетете се .....
Всъщност, проблемът с транспорта беше отстранен със закупуването на бубу.
До тази сутрин...... Бяха ми необходими скромните 20 минути да изровя драгоценния Пижо изпод снега и да изстържа стъклата от леда. Най-трудно беше да си отворя вратата. Не ще говедото - дърпа се, сякаш усеща, че успея ли да я отворя вътре ще нахлуе студ. Преборих се.
Хубаво е, че тати не пътува с мен. Тати има много странно отношение към парното в колата. Според него то само допринася за изпотяването на стъклата, щото видиш ли - прави температурната разлика м/у вън и вътре още по-голяма. Тати пуска парното да духа, ама студено. И не му стига това, ми пуска и климатика, че да духа още по-студено. На моменти дори отваря прозореца, че да "влезне свеж въздух". Студ ви казвам - кат излезна от колата и имам чувството, че се стоплям. Няма споменавам негативното му отношение към кафепоя и тУтУнУпушенето в колата. Абе не си е работа пътуваш с тати ...
Лошото е, че тези "правилца" ги следва дори когато се вози като куфарче в моята кола. Общо взето е - пусни топлото, спри топлото, отвори прозореца, затвори прозореца. Забавлявкаме се :)
Та бях почнала за сутринта - след снегопочистването последваха красиви 10км, докат не влезнах в Софето. Навсякъде сняг - красиво като в приказка. Да, ама не - в София сняг няма. Има само сивота, мокри и кални улици, нервни пешеходци и шофьори. И всеки бърза, като че това са му последните минути живот. Имам чувството, че единственото бяло нещо беше Пижо, на който покривът и предният капак все още бяха в лед. И ми стана тъжно. Сякаш – колкото и да бягаме от сивотата, тя все ще ни преследва.
И ако някой се чуди какво исках да кажа с гореизписаното - не знам. Просто исках да го кажа
Е, вкарва те в приключение малко ама ...кво пък сега, гевезелъци! :-)
